СОФИЯ, БЪЛГАРИЯ – В прочувствено и дълбоко символично изявление, което отекна в самата душа на ЦСКА София, клубната легенда Александър Томаш направи дълбоко размишление върху бурното настояще на клуба: „Томаш – трубадур без китара.“ Тази предизвикваща асоциации метафора говори много, намеквайки за страстна визия, оставена настрана, за мощен глас, заглушен, и за чувство на разочарование сред безмилостния вихър от последни събития, които разтърсиха „армейците“ из основи.
Томаш, човек, чието име е синоним на славното минало на клуба и непоколебимите европейски амбиции, постоянно е бил гласен защитник на идентичността и посоката на ЦСКА. Той е „трубадурът“ – страстен разказвач, творец на амбиции, серенадиращ верните с мечти за отминали и бъдещи триумфи. Но смущаващата фраза „без китара“ подсказва критична липса на връзка. Дали е визионерски лидер без средствата да осъществи своята мелодия? Водещ дух, лишен от своя инструмент в какофонията от бързи промени?
Времето на това меланхолично размишление не би могло да бъде по-прочувствено. В последните дни ЦСКА е епицентър на драматични промени: решаващ домашен бараж, който съвпадна с финала на Шампионската лига, анонимен „Златков“, издаващ сурово предупреждение за „много промени и много повече работа“, и шокиращото, светкавично назначаване на нов, мистериозен старши треньор. Сред този водовъртеж от несигурност, поетичната въздишка на Томаш подсказва по-дълбока борба в същността на клуба.
Чувства ли Томаш, че неговите призиви за ясна, единна визия за европейски футбол са били чути, но избраният път за постигането й липсва хармония? Дали изразява разочарование от чистата скорост и може би липсата на прозрачно планиране зад скорошната треньорска промяна, предпочитайки по-премерен и последователен подход? „Китарата“ в този контекст може да символизира пряка изпълнителна власт, авторитета да ръководи кораба, или просто платформа, където неговият опит и идеали са напълно интегрирани в процеса на вземане на незабавни решения в клуба.
За фигура, която последователно е защитавала историческото величие и взискателното бъдеще на клуба, метафората говори за възприемана безпомощност, или поне борба да се приведат действията на клуба в съответствие с декларираните му амбиции. Това е оплакване за артистичността на футболния мениджмънт, може би усещайки се заместена от груб прагматизъм или прибързани реакции.
Феновете, които вече се борят с емоционалното влакче на ужасите на непосредственото бъдеще на отбора си, сега трябва да дешифрират слоевете на думите на Томаш. Дали сигнализират за разрив в йерархията на клуба? Дали е призив за по-голяма съгласуваност от страна на уважаван старейшина? Или просто дълбока тъга от сегашното състояние на нещата, където страстта и визията може би са засенчени от огромния обем от „работа“ и „промени“, които предстоят, както подчерта Златков?
Изявлението на Томаш надхвърля обикновената тактическа или административна критика. То навлиза в душата на това какво означава да си ЦСКА – клуб с богата история и огромни очаквания. Ако фигура, толкова дълбоко обвързана с неговата идентичност, се чувства като трубадур без свой инструмент, това рисува силна картина на организация, търсеща своя ритъм в период на дълбоко предефиниране.
Докато ЦСКА навлиза в тази предизвикателна нова глава, с нов треньор начело и обещание за радикална трансформация, тихата серенада на Александър Томаш служи като силно напомняне. Клубът има песен, която иска да изпее – за европейски нощи и домашно господство – но за „трубадура“, който я познава най-добре, въпросът остава дали са намерили правилната „китара“, за да я изсвирят. Мелодията на бъдещето на ЦСКА виси на косъм, чакайки да види дали ще бъде триумфален химн или дисонансна мелодия.
Leave a Reply